Тук давам 5. Мисля, че автора има накъде да се развива, някои неща ми харесаха, други не. Усещането ми беше, че авторът все още търси своя стил и почерк, но ми се ще и да адмирирам това начинание!
Поздрави!
Яна Монева

Започнах трудно и с малко недоверие да чета тези стихове, но имаше места, на които се намерих, на които останах и се замислих. В кратките форми имаше добри попадения.
Оценката ми е 7!
Поздрави!
Яна Монева

Да пишеш съвременно не значи да пишеш самоцелно и да си вярваш без рефлексия. Тук няма рефлексия - има някакви декларации и заявки, които правят света неоцелостен, на парчета, правят и обектите частични и по заместване.
Не харесвам такова писане, в което няма метафоричност и не те докосва лично през деликатността или скандалността на преживяванията, за които обаче са намерени думи, за тези тук не са.
Съжалявам, мога да дам само "3" като оценка и преживаване.
Яна Монева

Давам 8 за тази книга. Намерих се в някои редове, в други - не съвсем, но ми беше приятно, докато се разхождах в стиховете... Тук има поезия, бих казала! Също има и добро владеене на класическия стих, което смятам, че трябва да се признае като качество на авторката.
Поздрави.
Яна Монева

Беше ми приятно да прочета тази книга. Тук има добро владеене на класическия стих и много образно и синхронно обличане на емоциите в думи. Емоции и настроения от бохемство до меланхолия и проницателност. Може би някои стихове е можело да отпаднат (визирам тези в началото), но пък като цяло книгата има почерк и ми хареса.
6!
Яна Монева

Съжалявам, но гласувам с 3, мотивирана от преживяването си с тази книга, а то беше разочарование. Мисля, че тук липсва конструктивна редакторска работа и критична обратна гледна точка, която при една преработка може би би направила тези стихове по-леки и приятни (защото за мен са пълни с прекалено много пълнеж, който може би има нужда да бъде разтоварен).
Първо заглавието - смятам, че не е добре намерено, нито като метафора, нито като абсурд отива на книгата, макар че авторката в някакъв текст (казвам текст, защото за мен това не е стих) обяснява, че обича абсурдите. Въобще - доста бъбрива и в прозата на обикновеността поезия ми се стори. Казвам го с извинение към авторката, но мога да се мотивирам и с пример:

"Ръцете ми почерняха от непрегръщане.   (в това няма поезия, няма дори метафора - има напън за такава)
Крилата, които растяха по рамената
се превърнаха в пипала, които хващат пеперуди.
Мисълта се залута някъде.   (това е изречение пълнеж, то не носи нищо на стиха, може би го "залутва" и него)
Дотолкова се отдалечих от нея,
че сега не знам кога съм будна
и кога сънувам.
Нелюбима и нечакана за никого
нарисувах черно слънце.Прогониха
ме от храма на оптимистите.
Сега подострям молива си,
за да довърша това неискано стихотворение.    (ето тук вече тескта става действително неискан и неносещ нищо)
Само че и думите ме отбягват.
Може би следващото ми признание ще е любовно,
а дотогава ще спя в гнездото на осите убийци      (от никъде се появиха тези оси убийци и финала е като зловещо залепен)

Не бих искала да се отплесвам и да коментирам повече - това е моето мнение - обикновени изречения, подредени като стихотворения - това се тези текстове.
Яна Монева

Гласувам с "10" - исках да бъда непредубедена, изчаках и изчетох всички книги и смятам съвсем отговорно,  че нивото на Мария Калинова е далеч по-високо от общото. Забелязва се модерно и образно мислене, метафори, които разказват истории и стихове-истории, които остават като метафори "в подножието на вечерята" - тогава, когато всички сядаме или всеки сам за да се приобщим чрез храната или разговорите, и денят зад гърба ни ни прави по-плътни, като "майсторът" в любимият ми едноимен стих :

"хапка по хапка преглъщай наобратно,
преди хиляда ли,там някъде, все още думата ми
не се пресичча на две
и аз съм желязна, и аз съм майсторът,
и аз съм момичено, момичето на майстора,
между добре дошла и сбогом мълчим
все по-бавно"

В тази книга има много темперамент и характер на писането. За мен таланта е важен, но не по-малко е важен и характера - може да се види в стихове като "Обли убийства " или "Къщата на куклите ", или "Обичаят на лисицата", или "черните кутии", където има една особена твърдост, която всъщност е крехка и докосва през личното на нарисуваните истории и картини. И ще завърша с един стих от "вертикалното море" на Мария Калинова:

"като на малка сестра ти обяснявам,
към камъни не се пристрастявай, защото не можеш
камъните да извадиш и преобърнеш наобратно
 вътре в посоките им..."

- това много ме докосва, като вълнуващо и мен в последните ми текстове и размишления. Смятам, че стиховете на Мария Калинова си тежат на мястото и то за мен определено в този подбор е първото.
Поздрави.
Яна Монева